Ангра

Брой мнения : 71 Registration date : 05.03.2007

Ан беше будно дете, с много възможности и силен характер.
Имаше много приятели и винаги бе готова да помогне. Недостатък и беше това, че много лесно се разгневяваше и щом това станеше, изричаше думи, за които съжаляваше.
Искаше всички да я наричат Ан, защото не харесваше името си. Според нея, родителите и имали глупостта да я кръстят Ангра.
След четиринадесетия и рожден ден, те се бе отказала от всичко-искаше да стои сама, да не излиза от стаята си.
Един ден се бе заключила в своята стая, галеше котката си и гледаше към снимката, закачена на стената. От нея гледаше едно момче с руса коса и сиви очи, усмихваше и се, а Ан потъваше в сивата бездна.
На вратата се почука. Ан отговори както винаги, да се махат и да я оставяна сама, но никой не отоговори, а тракането продължи. Ан се ядоса, стана от купчината книги, върху които бе седнала, отвори вратата, а на земята стоеше писмо. Тя го взе, погледна го и се учуди, щом видя, че на плика няма подател, нито пък пишеше, че е за нея. Въпреки това, тя се огледа, затвори вратата и се върна на мястото си, върху книгите. С треперещи ръце отвори плика и зачете:...
Ан, ела довечера при езерото.”
Сърцето на Ан заби толкова силно, ушите и запищяха, а бузите и пламнаха.
Кой ли можеше да е това? Нямаше си никаква идея. Ан заби поглед в писмото, сякаш се опитваше да откопчи от него автора на написаното. Мина доста време, докато тя разбра, че вече навън е тъмно. Стресна се, скочи от мястото си, отвори бързо стария гардероб и взе от него първата връхна дреха, която и се мерна пред погледа. Нахлузи я на гърба си, докато взимаше по две стъпала наведнъж. Мозъкът и работеше трескаво, а тя все още нямаше понятие кой може да е човека, който я вика при езерото.”Няма спор, че е мъжки почерк, но кой, за Бога?...”
Ан стигна до вратата, спря се и се замисли какво я очаква. С ритник отвори вратата и хукна по поляната. За да стигне езерото, тя трябваше да си проправи път през гъстата гора, да съдере новите си дънки и най-вече, да съумее да запази самообладание.
Когато стигна при езерото, Ан погледна към луната, която тази нощ светеше ярко. Лъчите и се отразяваха в прозрачната вода на езерото, а най-накрая момичето чу някой да произнася името и.
Ан...
Момичето се обърна и зад себе си видя усмихнатото лице на момчето от снимката. Само че сега той бе с дълга под раменете коса, но не бе загубил ни най-малко своята красота.
Ан се загледа в тази част на лицето, която луната осветяваше. Все още не можеше да повярва, че това е нейния любим, Алекс, който преди две години бе заминал. Aн протегна ръка към лицето на момчето, и щом усети топлината на онези устни, които помнеше, тя се хвърли на врата на момчето и започна да плаче.
Той се бе върнал! Ан вече нямаше да е самотна и тъжна, той щеше да бъде до нея.
Най-накрая момичето освободи момчето от совята силна прегръдка, впи устните си в неговите, и докато този безмълвен момент траеше, двамата вече бяха седнали кай езерото. Ан бе сложила глава в скута на Алекс, а той гледаше в тъмните очи на своята любима и не можеше да спре да го прави. След много дълго мълчание, Ан проговори първа:
-Толкова много ми липсваше, имаме да си разказваме много...
Алекс я прекъсна, като само допря пръст до устните и.
Преди две години, когато Ан бе едва на четиринадесет, а Алекс на петнадесет години, бащата на момчето, човек с високомерно държание, прати по-малката сестра на Алекс в интернат, а сина си да учи в чужбина. Ан плака много за любимия си. Принудена да живее с баба си и дядо си, под напрежението, което малката `и сестра създаваше, Ан намираше смисъл за живот единствено в медальона с формата на сърце, който Алекс и беше оставил малко преди да замине.
Сега, когато Алекс беше при нея, Ан бе сигурна, че нищo няма да ги раздели.
Всичко започна преди пет години, когато майката на Ан бе умряла при раждането на второто си дете. Баща и прати нея и двумеечната и сестричка в имението на баба `и и дядо `и. Там Ангра се запозна с Алекс, русото момче, живеещо в съседното имение. Двамата се сприятелиха бързо, намериха общи интереси и станаха неразделни.
Тогава, още деца, двамата правиха всичко заедно. Единствената пречка беше бащата на Алекс – богаташ, мислещ, че държи света в ръцете си. Уви, Алекс бе пълната му противоположност – мил, добър, с нито капка високомерие в душата си. Заради тези качества и най-вече заради самия него, Ангра го обичаше толкова много.

Брой мнения : 71 Registration date : 05.03.2007

Сестрата на Алекс, Кира, бе на по-малко властна от баща си. Именнто тя бе казала на милото си татенце, че Алекс постоянно е с Ан. Тогава тя се почувства толкова горда от себе си, защото баща `и бе забранил на Алекс да се среща с Ан.
Наглостта `и нямаше край, държеше се господарски, разпореждаше се с всичко и всеки, докато един ден не застана очи в очи с Ангра. Двете се скараха жестоко и Ан бе принудена да зашлеви такъв шамар на нахалницата, че за малко самата тя да падне. Тези "приятни" срещи между двете зачестиха доста, затова бащата на Кира трябваше да спре това. Колкото и да не му бе приятно, той бе длъжен да прати обичната си дъщеря в интернат. А щом нея я нямаша вкъщи, трябваше и Алекс да замине.

Брой мнения : 71 Registration date : 05.03.2007

Беше се зазорило, когато Алекс изпращаше Ан до дома `и.
- Моля те, кажи ми как дойде, баща ти и сестра ти знаят ли, че се върна? - попита развълнувано Ан.
- Да, баща ми знае, но Кира не. Представям си какво ще стане, когато разбере, че аз съм тук, а тя в интерната.
Двамата започнаха да се смеят.
- Сега се прибирай. Ще ти звънна. - Каза Алекс, прегърна Ан и тръгна.
Ан открехна входната врата, ослуша се и чу потракването на тиган и шума от разлистването на вестник.
- Ъ... добро утро, бабо, дядо.
- Къде беше, Ан? Снощи чух, че излизаш, чаках те, цяла нощ не съм спала! - разтревожено каза баба `и.
- Ех, бабо - Ан отиде до баба си и я прегърна, - вече съм на шестнадесет, няма от какво да се страхуваш. Готова ли е закуската?
- Още не.
- Добре, качвам се горе да дремна. - прозина се Ан.
Момичето се изкачваше по стълбите, носеше се като опиянена. Отвори вратата на стаята си и се хвърли върху меките завивки. Веднага заспа.

- Ан, мила, ставай! Виж колко е часа!
- След малко ставам, обещавам.
- А къде беше снощи? - попита баба `и заинтригувано.
- Навън. - Ан се бе изправила и гледаше възможно най-бързо да смени темата. - О, чудесно! Закуска в леглото!
- Явно нямаш желание да ми кажеш с кого си била, а?
- Откъде си толкова сигурна, че съм била с някой?
- Личи си. Даже можем да се обзаложим с кого си била.
- Така ли? И с кого? - попита иронично момичето.
- С Алекс, нали?
- Бабо, винаги съм се чудела как успяваш да прочетеш мислите ми!
- Такава съм. - подсмихна се жената. - Ан, вече си на шестнадесет и знам, че си голяма, ние с дядо ти отдавна спряхме да взимаме решения вместо теб. Още по-малко пък да се намесваме в живота ти.
- Аз... - опита се да каже момичето.
- Внимавай със семейството на Алекс. Той е добро момче, израстна пред очите ми, същия като майка си е, мир на праха `и, но онези двамата-баща му и Кира... те са меко казано особи.
- Знам това, но Алекс каза, че иска да сме двамата и нищо няма да му попречи да бъде така. Аз му вярвам.
- Естествено, че ще бъдете заедно! А и има защо да му вярваш, той държи на думата си...
- Ан! На телефона! - викна дядото на момичето от кухнята.
- Отивай, друг път ще си говорим - каза баба `и.
Ангра скочи от леглото, взе по три стъпала наведнъж и задъхана спря до телефона.
- Да...
- Здравей! Аз съм Алекс. Как си?
- Добре съм. Кога ще се видим?
- Искаш ли да дойда да те взема след час? - попита Алекс.
- Да, ще съм готова. Ще те чакам, не закъснявай.
- Няма да закъснея, чао.